С приемането на християнството през IХ в. в България се утвърждават църковните институции и единната християнска идеология. Но наред с нея възникват и различни ереси – отклонения от каноничните църковни учения. Появяват се отшелничеството, богомилството, исихазмът, варламитството, жидовството и др.

 

Най-голямо разпространение и продължителност има богомилството. То възниква при управлението на цар Петър (927–970) – около средата на Х в. и продължава до ХIV в. Разпространява се във Византия, Сърбия, Киевска Русия, Северна Италия, Южна Франция и много други страни.

 

Появява се първо сред социалните низини и низшето духовенство. За негов основател се смята поп Богомил. Някои извори, като писмата на патриарх Теофилакт до цар Петър, насочват произхода на учението към най-малкия Симеонов син – Боян (Боян Мага). Вероятно поп Богомил е доразвил учението в цялостна система, ползувайки книги на павликяните от Тракия.

 

По своята същност богомилството е дуалистично учение и обхваща богомилската космогония, христология, есхатология и етика – т.е. разказите за сътворението на света и човека, за идването на Иисус Христос, за свършека на света и съдбата на човечеството. Богомилите проповядват, че във Вселената съществуват две начала – Добро и Зло, Господ и Сатана. Небесният свят и душата на човека са творение на Бога, а материалният свят и човешкото тяло са творение на Сатаната. Така всички земни блага те обявяват за творение на злото, а представителите на земната власт – за слуги на Дявола.

 

Според богомилите раждането, разпятието и възкресението на Иисус Христос са привидни и затова отричат култа към Богородица и Кръста. Иисус губи двубоя с Дявола, но ще дойде Второто пришествие, когато Дяволът ще бъде окончателно победен.

Богомилите отричат властта на царете, болярите, държавата и Църквата, обредите, кръста, иконите, брака. Организациите им делят своите членове на три категории: съвършени, вярващи и слушатели. Те формират богомилски общини, като начело на всяка стои т.нар. дедец. През ХII в. са познати две общини, наречени България и Драгувития.

 

Обредите на богомилите включват молитвата „Отче наш“, изповядването помежду си, опрощаването на греховете и четенето на текстове от евангелието на Йоан. Богомилското учение създава и своя апокрифна литература: Катарският требник, Тайната книга („Йоановото евангелие“), „Ходене на Богородица по мъките“, „Детство Иисусово“ и др.

 

Богомилството се възприема като предреформаторско явление, оказало силно влияние за развитието на ереси в Западна Европа като учението на албигойците и катарите. В България то задълбочава политическата и духовната криза и е преследвано от Църквата и държавата, за което свидетелстват съчиненията „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма (Х в.), Бориловият синодик (ХIII в.) и др.

 

В богомилството обаче има ценни демократични и хуманни принципи: отричането на войната и насилието, стремежът към социално активен, природосъобразен и морален живот. По време на византийското владичество (ХI и ХII в.) богомилското движение придобива патриотична насоченост и съпротива. То е израз на народната духовна култура и е български принос в обществената и религиозно-философската мисъл на Европа.